Политическата ни система преминава през сложен период от своето развитие. Ерозията, започнала през лятото на 2020 г. сякаш още повече се засилва, вместо да отстъпва място на разума и стабилността. Управлението, осъществявано от служебни правителства не може да продължава безкрайно. Поради тяхното конституционно позициониране и поради обстоятелството, че не са избрани, а назначени, те нямат необходимата легитимност за провеждане на пълноценни публични политики, а хоризонтът им е кратък и поради това съществува обществен консенсус, че единственото безспорно действие, което следва да осъществяват е провеждането на честни и легитимни избори, въз основа на които да се конституира следващото Народно събрание и да се излъчи новият редовен кабинет. Всъщност ако се спрем конкретно върху моментната политическа ситуация, би могло да се посочат факти и обстоятелства, сочещи недостатъците, свързани с управлението на служебния кабинет. Неотдавна се появиха социологически данни, според които 61% от българските граждани настояват за формиране на редовно управление след изборите на 02/10, дори и ако за това са необходими сериозни компромиси между парламентарно представените политически формации. Едва 19% приемат за нещо нормално отиването на нов предсрочен вот бързо след октомврийския. Ще рече, че мнозинството от българските граждани разбират или поне усещат, че честото прибягване до инструмента на служебния кабинет е вредно за страната, че дори е по-вредно от правенето на компромиси между политическите формации и евентуални откази от предварително дадени предизборни обещания, ако това е цената за излъчването на редовно правителство.

Няма как тук да подминем и казуса с „Газпром“, който настоящото служебно правителство произведе и от който, въпреки очакванията на кабинета, не произлезе нищо. Обявяването на намерение за възстановяване на отношенията с руския газов доставчик предизвика единствено гражданско недоволство и протести. Дори беше обявен краен срок относно очакван отговор от „Газпром“, който отдавна изтече, а правителството продължава да си стои без „вопъл и стон“ от руската страна. При това става дума за служебно управление, възприемано от мнозина като съдържащо в себе си прокремълски уклон. Принципалът на служебния кабинет – президентът Румен Радев няма ясно изразена позиция по отношение на руската агресия в Украйна, част от служебните министри са имали, меко казано, спорни изказвания в миналото, а някои ги имат и сега. Този казус на практика показва как опитът на един служебен кабинет да прави политика влиза в директен конфликт с основната функция на служебното управление – провеждането на легитимни парламентарни избори. По принцип легитимността означава на само законност, но и доверие. В този смисъл, за да бъдат изборите легитимни, те трябва не само да са законно проведени, но е необходимо самото общество да е убедено в това, да приема изборните резултати като обективни и реално отразяващи волята на гласоподавателите. Обстоятелството, че служебното правителство предизвиква протести срещу себе си, определено не помага за повишаването на легитимността на изборния процес.

България е една от много малкото държави, където съществува институтът на служебното правителство и може би единствената страна, в която то се назначава от президента. Ако то е неспособно да допринесе за подобряване легитимността на парламентарния вот, на практика си губи смисъла и става излишно. Честите служебни управления оказват своето влияние и върху президентската институция, защото я натоварват с несвойствени за нея роли и отговорности. Нека ясно да подчертаем – служебното правителство е установен институт в българската конституция, който се задейства, щом са изчерпани всички възможности за сформиране на редовен кабинет в рамките на мандата на едно определено народно събрание. Той обаче е предвиден като изключение, а не като някакво системно явление. Именно това обстоятелство може да обясни натоварването на президентската институция с несвойствени роли и отговорности, макар правата и задълженията на президента по отношение на служебното правителство да са ясно разписани в Конституцията.

Българските президенти по принцип са политици с висок рейтинг, много често това е най-високия рейтинг в държавата. Той обаче не се дължи толкова на личността на президента, а на позиционирането на президентската институция в общата рамка на институционалната уредба на страната. Ако честите служебни правителства продължат, може постепенно да се стигне до практическо изкривяване на това позициониране. Това може да превърне президентската институция в податлива на кризи, а конституционно тя е замислена като орган протектиран срещу кризи. Именно затова на нея са делегирани права и задължения да се намесва в политическата система при появата на кризисна ситуация с цел нейното преодоляване и осигуряване на стабилност.

Рейтингът на Румен Радев спада, макар и не рязко, а плавно, и една от причините за това несъмнено е свързана с честата необходимост от назначаване на служебни правителства. Радев се въздържа от директна публична намеса в работата на назначените от него служебни кабинети и именно този тип поведение го спасява от рязък рейтингов спад. Дори когато Кирил Петков беше служебен министър, той редовно твърдеше пред медиите, че президентът не се намесва в работата му и му е осигурил пълна свобода да упражнява министерските си правомощия и да реализира набелязаните от него политики. По онова време предстояха избори – както парламентарни, така и президентски и за Радев е било важно да задържа и ако може да повишава рейтинга си. Колкото до Петков, той вече се е очертавал като партиен лидер. За него пък е било важно да покаже, че е способен да взема и прилага независими решения в една толкова съществена сфера, за всяка една страна, каквато е икономиката. През лятото на 2020 г. имаше недоволство към продължилото доста дълго време управление на ГЕРБ (с кратки прекъсвания), алтернатива обаче нямаше, защото нито една от останалите основни партии не беше способна да поеме управлението, нито разполагаше с необходимите партньори, за да може да излъчи коалиционно правителство. Именно поради тази причина се създадоха условия за промени в политическата система, но проблемът беше, че реализацията на тези промени започна да се случва по изкуствен начин, в който служебните правителства изиграха съществена роля. „Продължаваме промяната“, която в момента е една от основните политически формации, тръгна от бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев. Ако пък Стефан Янев не беше премиер на две служебни правителства, едва ли щеше да има способността да основе партия с шансове за парламентарно представителство.

Изкуственото случване на промените е и една от причините в предизборния период в медийното и публичното пространство да присъстват теми, които не че не заслужават някакво внимание, но са силно преекспонирани и вниманието към тях значително надхвърля рамките на обективността. Такава тема, например, е газът. В българския енергиен микс неговият дял е около 10%, а времето, което тази тема отнема в новинарските и публицистичните формати на водещите медии, е далеч повече. Никой досега не си е направил труда да даде публична информация какъв дял в БВП имат производствата, изцяло зависими от газ. А това е важно при планирането и раздаването на помощи или компенсации от страна на държавата. Би било много неефективно, ако в един момент се окаже, че компенсациите, съотнесени към приноса в БВП, са дали резултат, близък до нулата. За да стане публичният дебат за газа смислен и полезен, то той следва да се развие именно в тази посока.

И така, българската политическа система минава през труден период, чието преодоляване все повече ще изисква прилагането на непопулярни решения и правенето на различни компромиси. Колкото по-дълго продължава сегашното й състояние, толкова по-сложен ще става изходът от него, ще се променя и мащабът на необходимите компромиси. В момента, както вече стана дума, 61% от българите настояват за редовно правителство дори и с цената на компромиси.

Би било добре, ако основните политически формации обърнат внимание на този процент поне толкова, колкото обръщат на темата за газа. Процентът крие в себе си две потенциално възможни тенденции. Едната, по-ясно изразената, е свързана със спад на избирателната активност и нейното установяване около 40%. Преди началото на настоящата политическа криза тя се беше установила около 50%. Разликата е съществена и би повлияла негативно върху легитимността на политическите партии и публичните институции. Другата тенденция е насочена към увеличаване на радикалните гласоподаватели, което в средносрочен или дългосрочен план би могло да рефлектира дори върху институционалната уредба и формата на държавно управление в нашата страна. За да бъдат политическите формации по-уверени в очакванията на избирателите към тях, биха могли да направят собствени социологически сондажи, които да им дадат повече информация относно разбирането на гражданите за разумните компромиси и възприемането на политическия конкурент като потенциален партньор, има ли го, няма ли го и т.н.

„Продължаваме промяната“ вече използваха този подход, за да решат да има или не предизборна коалиция с „Демократична България“. Решиха да няма, но важното е, че използваха подхода. Ако продължат да залагат на него и след изборите, когато започне раздаването на мандатите за съставяне на кабинет, то това със сигурност би подобрило шансовете за появата на редовно правителство. Подобен резултат би бил в интерес на всички, защото това е единственият сигурен път за изход от политическата криза.

news.bg