Диспропорциите в тежестта на депутатските мандати в България може и да намерят законодателната си корекция, но диктатът на партийните централи в София при реденето на листите няма да бъде прекратен, нито софиоцентричното развитие на държавата. Все така „отгоре“ ще подреждат когото си поискат на избираеми места – все едно какви са желанията на местните структури. Затова и новата сграда на болницата в Ямбол се строи от 40 години, обходният път на Кърджали – от има-няма 20 години, а Северозападът така се „възражда“, че накрая ще стърчат само табелите.

Кой има тежката дума 

Независимо от степента на демократизация на българските партии, едно правило е в сила – ръководствата определят кой да заеме избираемите места в листите и не обичат от провинцията да им се бъркат. Селекцията за кандидат-депутати винаги е най-главоболната работа, съпроводена с разпри, оставки на местни координатори, скандали и удари под кръста за първите места. Листите се одобряват от разширените ръководства на политическите сили, националните съвети, но това е формалност – в повечето случаи те служат за гумени печати, тъй като широки обсъждания липсват.

На практика функциите на местните структури са сведени до организиране на срещи, разнасяне на листовки и лепене на плакати по време на предизборни кампании. В останалото време от тях се иска да са безгласни. В замяна, когато вземат властта, партиите се отблагодаряват с назначения на местни активисти и техни сродници на служби в области, общини и държавни структури.

Всичко се решава в града-държава

Всичко важно за съдбините на републиката се решава в града-държава. В София е съсредоточена цялата държавна администрация, регулаторите и агенциите, в София безработицата е най-ниска, а заплатите – най-високи, София събира 40% от данъците и получава близо 1/5 от трансферите от държавния бюджет. Столицата привлича половината от чуждестранните инвестиции и е с дял от над 43% в националната икономика (по данни на Института по пазарна икономика). В София има най-много млади и образовани хора, пак от там тръгват протестите и всяко гражданско недоволство.

Ако в древността полисите са били продукт на урбанизацията и политически институции, софиоцентризмът е резултат от лоши и неефективни политики на управляващите, все едно кои. Мизерията в другите градове на страната довежда хората в София, беше казал столичният кмет Бойко Борисов година преди първата парламентарна победа на ГЕРБ. В следващите десетина години, в които управляваше, прииждащите в София се увеличиха и разграничението столица-периферия се задълбочи.

Децентрализацията, тази любима дъвка

Децентрализацията, една от любимите дъвки на българските политици, не е започнала – нито в политически, нито в административен, нито във финансов план. Една от причините е, че осигуряване на повече самостоятелност и финансова независимост на местните власти ще намали тежестта на столицата и зависимостите от благоволението на управляващите. Може да подтикне и депутатите най-сетне да работят за районите, от които са избрани, а не да следват волята на партийния си лидер.

На преговорите за коалиционно споразумение през 2021 и четирите преговарящи политически сили се съгласиха, че децентрализацията е важна и необходима. Само дето „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“ (ДБ) не се разбраха за най-важното – кога и как да се случва. Обещаха си да търсят варианти за по-голяма финансова самостоятелност на общините и инфраструктурни проекти, които да намалят разделението в България. БСП предложиха национален фонд за преодоляване на регионалните дисбаланси, ДБ – 2% от приходите от ДОД да остават в съответната община и да се спре „хвърлянето на пари от джипка“. Нищо не се случи, дори не започна.

Иначе на Портала за обществени консултации може да се открият поне три стратегии за децентрализация на държавното управление от 2006-а насам и десетина доклада за изпълнението им. Последната е за периода 2016-2025 година и, както и предишните документи, е пълна с констатации за неизпълнени мерки и негативните ефекти от това. Там например се констатира, че не е започнала административна реформа на „изнесените териториални звена на министерствата и останалите централни органи, които съставляват общо около 60% от цялата администрация. В резултат на това броят на териториалните звена на централната изпълнителна власт и служителите в тях е на едно от най-високите нива в Европа. Присъствието на централната власт по места и решаването на местните проблеми от министерствата са в противовес с практиката на страните от ЕС“.

Прекрояване на държавата и изборната карта

Окончателните резултати от преброяването, очаквани през октомври, могат да послужат за прекрояване на държавата и изборната карта – ако се намери политическа воля.

Според изследването „Хоризонт 2030 – Демографски тенденции в България“ на доц. Георги Бърдаров и Надежда Илиева, „до 2030 година само София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе и Стара Загора ще попадат в група селища с над 100 000 население, като в тях ще се формира над половината от градското население и 42% от населението в страната“.

Какво да бъде новото териториално разпределение, как да се гарантира по-голяма финансова независимост на общините, как да се разпределят депутатските мандати и дали да се запази съществуващият сега лимит от най-малко 4 за район – това са съществени и взаимосвързани въпроси. Към тях се добавя и този: да има, или да няма 32-и избирателен район „Чужбина“, оставен на изчакване до излизане на данните от преброяването.

В противен случай България остава в плен на разделението град-държава и периферия. И то е много по-дълбоко от обичайното разделение „столица и провинция“ и ожесточено от икономическите неравенства.

Емилия Милчева, Дойче Веле