Най-после се намери един млад юрист, който с десетина изречения сложи всички по-възрастни съдебни реформатори в малкия си джоб. Става дума за служебния министър на правосъдието Крум Зарков, който на 17 август (сряда) потвърди няколко „неща“, за които екипът на „Параграф 22“ воюва от самото си създаване през есента на 2001 година. В интервю за БНР министър Зарков съвсем отговорно заяви, че до началото на септември екипът му ще подготви искане до Конституционния съд, посветено на една единствена тема: дали главният прокурор има право да държи цялата държава на каишка под претекст, че основният закон му давал право да осъществява тотален надзор за законност?

„… Mногo вaжeн e въпpocът пo oтнoшeниe нa пpaвoмoщиятa нa глaвния пpoĸypop и ĸoнcтитyциoннaтa paмĸa, в ĸoятo тoй oпepиpa. Тyĸ имa нeщa, ĸoитo мoгaт дa ce нaпpaвят и бeз пapлaмeнт, заяви пред БНР Зарков.

Чpeз paзличнo paзшиpeнo тълĸyвaниe нa тoзи нaдзop зa зaĸoннocт, пpoĸypaтypaтa пpaĸтичecĸи имa възмoжнocт дa пocтaви пoд cвoй ĸoнтpoл или пoнe пoд няĸaĸвa фopмa нa cтpax цялaтa дъpжaвнa aдминиcтpaция и изпълнитeлнaтa влacт, в тoвa чиcлo и миниcтpите. Ако Koнcтитyциoнният cъд веднъж сложи рамки на тoвa пpaвoмoщиe, това ще е много важно зa пocлeдвaщитe дeбaти.

Конституцията позволява ли на прокуратурата да проверява абсолютно всяка администрация – от ВиК до размера на пешеходната пътека, или има друг много по-ограничен смисъл, свързан с наказателното производство? Tова е въпрос, който е необходимо да бъде обсъден“, заяви в ефира на БНТ Крум Зарков и съвсем отговорно обеща въпросното питaнe да бъде готово и представено на останалите министри още в началото на септември.

Ако съдим по 30-годишната практика на Конституционния съд (КС) по дела, засягащи правомощията, възнагражденията, отпуските и привилегиите на съдиите и прокурорите, отсега е ясно, че Крум Зарков ще загуби сражението в КС.

Примерите в това отношение са изключително важни, защото

войната за оцеляване и възпроизвеждане на висшата съдебна номенклатура

и на „белите якички“ сред магистратите се води от 11 ноември 1989 година. И то не в преносния смисъл, а съвсем буквално.

Ще онагледим този абсурд с два-три примера, защото за повече ще ни трябват… поне две-три години яко писане и още по-яко четене.

В чл. 128. от основния закон недвусмислено е казано: „Следствените органи са в системата на съдебната власт. Те осъществяват разследване по наказателни дела в случаите, предвидени в закон.“

След епохални схватки, започнали през 1991 г. и приключили през 2009-2010 г., мечтата на 7-8 поколения политици, прокурори и полицейски началници най-после се сбъдва –

Националната следствена служба (НСлС) е ликвидирана като независима структура

и става част от прокуратура.

Формално, цитираната конституционна разпоредба не е нарушена, защото макар и в лоното на държавното обвинение, следствието си съществува. По същество обаче това изобщо не е така.

Първо – НСлС си е структура сама за себе си и няма нищо общо с бившите окръжни следствия, които са най-обикновени отдели в окръжните прокуратури.

Второ – нито Националната следствена служба, нито бившите окръжни следствия са самостоятелни органи по смисъла на закона. Тоест – те не са юридически лица, нямат деловодства, нямат финансови и счетоводни отдели, нямат кадровици, нямат печати, нямат и материално отговорни лица.

И трето – т. нар. директор на т. нар. Национална следствена служба се води заместник-главен прокурор по разследването, но досега никой не го е чул да коментира какъвто и да е казус или да каже какво мисли за съдебната реформа, защото… главния прокурор не му разрешава. Или поне така излиза на практика.

Казано с две думи – практическото ликвидиране на следствените органи си е

чиста проба погазване на конституцията.

Но от 2010 г., когато това стана факт, досега никой зъб не е обелил по въпроса. Включително и днешният храбър борец срещу статуквото и задкулисието Росен Плевнелиев, който по онова време го играеше президент.

Другият пример е посветен на Върховни касационен съд. Разпоредбата на Параграф 2 от Преходните и заключителни разпоредби на основния закон  на страната е категорична: „До избирането на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, техните правомощия по чл. 130, ал. 3 и чл. 147, ал. 1 от Конституцията се упражняват от Върховния съд на Република България“.

На пръв поглед тази разпоредба няма общо с днешната ни тема, но… само на пръв поглед. Според друг текст от основния закон, нито един човек

няма право да бъде избиран два пъти за главен прокурор или за председател

на едно от двете върховни съдилища. Един единствен мандат и туй то. Е, с едно много важно и дори уникално за българския преход изключение. То се казва Иван Григоров (лека му пръст), който през периода 1992-1994 г. беше председател на Върховния съд, през периода 1994-2000 г. беше член на Конституционния съд, а през периода 2000-2007 г. беше… председател на Върховния касационен съд. Отново никаква реакция…

Третият пример е „очеизваждащ“, както обича да казва

новата бюрокрация, препитаваща се от борбата със задкулисието

от името и за сметка на гражданското общество.

В чл. 126 от конституцията има две алинеи.

Първата гласи следното: „Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата“. Според всички възможни речници и учебници, словосъчетанието „е в съответствие“ означава само едно – еднаквост. Тоест – структурата на прокуратурата е еднаква с тази на съдилища. Това означава, че ако имаме 200 районни, окръжни, апелативни и върховни съдилища, не е достатъчно да имаме 200 районни, окръжни, апелативни и върховни прокуратури.

Нужно е и още нещо, на което – до избирането на Цацаров за главен прокурор – никой никога не бе обръщал внимание:

всички 200 съдилища са самостоятелни юридически лица.

Поради тази причина председателите на ВКС и на ВАС са административни ръководители само на своите си съдилища и нямат никакво право да накажат, командироват или предложат за уволнение дори младши съдия от Н-ския районен съд. Докато в системата на държавното обвинение е точно обратното: всичко зависи само и единствено от Главния и каже ли Той нещо – думата му на две не става при никакви обстоятелства.

А защо намесихме тук Цацаров, след като устройственото нарушение на конституцията е бетонирано още с първия Закон за съдебната власт от 1994 година? Ами той просто… бетонира това нарушение чрез нарочно решение на Конституционния съд: словосъчетанието „в съответствие…“ не предполагало огледална еднаквост, а подканвало към сходство, към единство в многообразието.

Така че разпоредбата на чл.126, ал.2 от конституцията е призвана да придаде човешки облик на единоначалието и казармената дисциплина в държавното обвинение, но по-скоро позволява на главните прокурори да се държат… според зависи. Съдете сами: „Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори“.

Ако Крум Зарков визира тази разпоредба, проблемът не е в нея. Нищо опасно няма и в следващия конституционен текст – чл. 127, който гласи:

„Прокуратурата следи за спазване на законността, като:

1. ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане;

2. може да извършва разследване;

3. привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер;

4. упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки;

5. предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове;

6. в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела“.

Тези разпоредби са важни, защото точно те позволяват на главния прокурор да си разиграва коня, както и когато сметне за необходимо.

Схемата е тотално незаконна, но номерът минава вече 20 години.

Става дума за прословутата предварителна проверка. През 2003 г. тя беше изхвърлена от Наказателнопроцесуалния кодекс, но остана да съществува в Закона за съдебната власт. И днес всичко живо образува проверки по ЗСВ, върху които главният прокурор осъществява надзор за законност. Тоест – ако иска помага, ако иска – вреди. Тази практика е съвършено незаконна, защото ЗСВ е устройствен закон и в йерархията на нормативните актове стои поне две нива под НПК. Тоест – ако в НПК едно нещо го няма, то не би трябвало да съществува и в ЗСВ.

Практиката обаче е потресаваща. Всяка година прокуратурата образува

десетки хиляди проверки по чл. 145 от ЗСВ,

в хода на които си позволява да извършва арести, конфискации и запори, да прилага специални разузнавателни средства и какво ли не още.

След три-четири месеца нещата приключват от самосебе си, поне 90% от проверките не прерастват в досъдебни производства, а надлежно събраната информация просто… потъва вдън земя.

Така че би било прекрасно, ако служебният министър Крум Зарков успее да убеди Конституционния съд, че на главния прокурор трябва да му бъде нахлузен намордник. Още по-прекрасно обаче би било, ако поразшири малко питането си и поиска КС да обяви всички разпоредби на скандалния чл.145 от ЗСВ за противоконституционен. Защото там е заровено кучето…

banker.bg