561 764. Над половин милион души.

Това е разликата в подкрепата за „Има такъв народ“ между изборите на 11 юли 2021 г., когато партията на Слави Трифонов стана първа политическа сила в страната, и изборите на 2 октомври 2022 г., когато дори не успя да влезе в парламента.

Половин милион повярвали, а в следващите 15 месеца разочаровали се, осъзнали се, отдръпнали се… Вие си харесайте дума.

Повърхностно парламентарната съдба на „Има такъв народ“ се разглежда като изцяло добра новина, но монетата има две страни.

Със сигурност няма защо да оплакваме липсата в парламента на недиалогична политическа сила, която работи с ултиматуми, не проявява гъвкавост, страда от липса на умение и желание за постигане на компромиси и е готова да ни праща на избори отново и отново в преследване на един Слави знае каква цел.

В същото време повод за радост няма заради цялостното негативно отражение на „Има такъв народ“ върху демократичния процес у нас – от опропастения потенциал, през разсеялата се енергия за промяна до умората от избори, която може да ни играе все по-лоша шега оттук насетне.

Да започнем с опропастения потенциал.

Преди година и половина говорехме за чисто нова политическа сила, оглавена от най-популярния телевизионен водещ в страната за последните 30 години и поне на теория (след кастингите) събираща в себе си експерти от различни сфери, които не носят багажа на предно участие в политиката.

Това се съчета със запас от мощна протестна енергия и трупана десетилетие умора от начина на управление на ГЕРБ и различните им патерици през годините. Популярността на Трифонов се разви като политически капитал именно в тази плодотворна почва.

Резултатът беше видим – 657 829 гласа на изборите през юли 2021 г. и мястото на първа политическа сила са успех, който не бива да пренебрегваме.

Някой по-умел, по-подготвен, неидеализиращ политиката, а приемащ я такава, каквато е навсякъде по света, можеше да осъзнае, че това е най-добрият шанс ако не за реализиране на всичко обещано, то поне за поемане по пътя на промените, било то и на цената на няколко компромиса.

Само че в ръководството на „Има такъв народ“ очевидно нямаше такива лица, а ако е имало, те бяха заглушени от звучното „или ние, или нищо“. Вместо да се адаптират към политическата среда и тогава да започнат да променят нещо в нея, от партията се опитаха да накарат средата да се адаптира към тях.

В крайна сметка бяха изхвърлени като чуждо тяло, но не и преди инатът им да струва на държавата, сиреч на всички нас, милиони левове за подготовката на избори.

За партия, която се хвали, че е върнала по-голямата част от субсидиите си, „Има такъв народ“ все пак се оказа доста скъп политически експеримент.

По-голям от похарчените пари проблем обаче е изхарченото доверие.

Неоползотворената от ИТН обществена енергия сякаш се разпиля и изгуби. Виждаме го в спада в избирателната активност, виждаме го в това кои партии бележат ръст и кои – спад в подкрепата. Вместо да започнем да преминаваме към нов етап от политическата си история с наистина свежи лица и идеи, сякаш се върнахме назад. „Едно напред, две назад“, както се пееше в стара песен на Ку-Ку.

С поведението си в три поредни парламента от ИТН създадоха предпоставки да стигнем дотам, че:

• ГЕРБ отново да са първа политическа сила, въпреки всичко;
• ДПС да са трета политическа сила (от пета миналия юли) заради все по-голямото нежелание да се гласува;
• да се засилят позициите на формация като „Възраждане“, които събират част от разпиления протестен вот;
• да отслабнат позициите на бившите коалиционни партньори на ИТН – ПП, БСП и ДБ, над които вече тегне сянката на един провален кабинет;
• в парламента да влезе поредният „патриотичен“ проект, който има шанса да се окаже твърде важен за формиране на мнозинство, именно защото е най-малък.

Къде в тази картина се вижда онази енергия, която пълнеше площади, която направи ИТН първа политическа сила и която вървеше с убеждението, че промяна е възможна?

Ето защо има риск ИТН да бъде запомнена не просто като един от големите политически провали в историята на България, но и като средство за разсейване на недоволство. Дойде с надеждата за промяна, събра гласовете на недоволните, после омаза пейзажа не веднъж, не два пъти, а три пъти и докато се озове извън парламента, енергията за промяната вече се беше изпарила.

Както и подкрепата за самата партия, между другото. Що се отнася до бъдещето на „Има такъв народ“ на политическата сцена, то е под въпрос, въпреки заявката на Слави Трифонов, че „всичко тепърва предстои“.

Недоклатената идея за референдум за (полу)президентска република за момента няма защо да я коментираме. Ако изборите на 2 октомври показаха нещо, то е, че вече са малко избирателите, които се доверяват на идеите на Слави и компания за панацея за българската политика.

Резултатът на ИТН на последните избори запрати партията в групата на „пробвалите се“ – ВМРО, „Атака“, НФСБ, „Изправи се“ (името може да се дописва спокойно, защото никой вече не помни какво точно е), РЗС (а помните ли Яне? По-добре), „България без цензура“ и пр., които след кратък парламентарен престой вече гледат границата от 4% отдолу нагоре.

От тази група трудно се излиза. Както видяхме, връщането на подобни сили в парламента е възможно само като част от по-широка, най-често „патриотична“ коалиция. Вече видяхме как ИТН работят с други, така че този вариант – макар и не невъзможен – е малко вероятен.

В крайна сметка се видя, че предизборните клипове със зомбита не вършат особено добра работа, но поне предрекоха новата фаза от развитието на този политически проект. От двигател на възможни промени през първа политическа сила до ходещ политически труп. Един от многото, които съществуват, без това няма значение.

И макар някои да се радват, в крайна сметка това е тъжно.

Защото за две години ИТН „уби“ не само себе си, но и надеждите на мнозина за различно бъдеще, а кой знае кога ще бъдат излекувани щетите върху вярата в демократичните процеси като средство за промяна.

Антон Биров, webcafe.bg